В ранните часове на 22 септември 1908 г. царският влак пристига във Велико Търново. След тържествен молебен в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ княз Фердинанд прочита Манифеста, с който Княжество България е провъзгласено за независимо Българско царство. Така България отхвърля формалната васална зависимост от Османската империя, наложена от Берлинския договор от 1878 г., а Фердинанд приема титлата „цар на българите“.
Този акт е резултат от дълъг политически път и от умелото използване на една изключително сложна международна обстановка.
През лятото на 1908 г. Балканите отново се оказват в центъра на европейската политика. На 11 юли избухва Младотурската революция в Османската империя, която води до възстановяване на конституционното управление. Българската дипломация вижда в настъпилите промени възможност да бъде премахната последната формална зависимост на страната от Османската империя.
Ситуацията се изостря още повече в следващия месец. На 30 август българският дипломатически агент в Цариград Иван Ст. Гешов не е поканен на официалната вечеря по случай рождения ден на султана. Жестът има важно дипломатическо значение – той показва, че българското княжество продължава да бъде третирано като васална държава. В знак на протест Гешов е отзован.
Само дни по-късно възниква и кризата с Източните железници. Стачката на служителите дава възможност на българското правителство да поеме управлението на железопътните линии на българска територия. Въпросът постепенно се превръща в един от важните елементи в дипломатическата игра около предстоящото обявяване на Независимостта.
В тази обстановка кабинетът на министър-председателя Александър Малинов взема решение да действа бързо. На 16 септември Министерският съвет взема окончателно решение за провъзгласяване на Независимостта. Първоначално е определена датата 21 септември, но по настояване на Фердинанд тържественият акт е насрочен за следващия ден. До последния момент подготовката остава държавна тайна.
По време на пътуването към Търново, на гара „Две могили“, Александър Малинов написва текста на Манифеста, който ще остане завинаги в българската история. На сутринта Фердинанд пристига във Велико Търново и се отправя към църквата „Св. Четиридесет мъченици“. Там, пред министрите, народни представители и официални лица, е прочетен документът, с който България заявява своето място сред независимите държави.
В Манифеста са изречени думи, които и днес звучат като категорична държавническа декларация:
„Въодушевен от това свято дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание [...] провъзгласявам съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско царство.“
Така Съединението от 1885 г. и Независимостта от 1908 г. се оказват свързани в един исторически процес – първо българите успяват да обединят Княжество България и Източна Румелия, а 23 години по-късно държавата окончателно отхвърля ограниченията, които Берлинският договор поставя пред нейния пълен суверенитет.
Но обявяването на Независимостта е само началото на труден дипломатически процес. Българското правителство трябва да постигне международното признаване на акта. След месеци на преговори на 6 април 1909 г. Османската империя признава независимостта на България, а през следващите дни това правят и Сърбия, Черна гора, Великобритания и Франция.
„Да живее свободна и независима България! Да живее Българският народ!“
Днес, повече от век по-късно, тези думи ни напомнят, че независимостта не е даденост. Тя е резултат от воля, държавническа смелост, дипломатически умения и най-вече от убеждението, че един народ има право сам да определя своя път.
Честит Ден на независимостта на България!
Нека помним 22 септември не просто като дата от календара, а като един от онези дни, в които България заявява пред света своето достойнство и правото си да бъде свободна, суверенна и независима държава.
