111 години от подписването на българо-турския и българо-руския протоколи
На 6-ти април 2020 г. се навършват 111 години от подписването на българо-турския и българо-руския протоколи. Изработването им е провокирано от желанието на българите да получат международно признание на независимостта и уреждане на спорни въпроси свързани с статута на българската държава и задълженията й към Османската империя. Българо-турския протокол е подписан късно следобед на 6 април 1909 г. в Топхане от Андрей Ляпчев и Рифат паша. С този документ Турция признава независимостта на България. Това става в присъствието на посланиците на Антантата – руския Ив. Зиновиев, английския – Дж. Лоутър и френския Ж. Констанс, нарочно повикани от българския делегат като гаранти за изпълнение на постигнатото споразумение. С подписа на турския външен министър са анулирани членовете на Берлинския договор, учредяващи Източна Румелия като турска провинция и натоварващи България с ежегоден данък и пропорционален дял от османския държавен дълг. България поема задължението да гарантира свободно изповядване на вярата и равенство на мюсюлманите с останалите си граждани, договорена е и организацията на мюсюлманските общини и съставяне на комисия за вакъфските имоти. България и Турция си поделят задълженията към Източните железници. Под натиска на Австро-Унгария и Германия в протокола е включен член, осигуряващ обезщетение за вложителите в Компанията на Източните железници - българското правителство ще договори с Компанията заплащането на присвоени материали и ще остане задължено за обезщетяване за експлоатацията на железницата, докато Портата и Компанията разпределят помежду си сумата 40 млн. лева. Протоколът задължава българското правителство да заплати на Турция за правата й върху телеграфа, пощите, фаровете и санитарната служба на своя територия. След като Източните железници, заедно с телеграфските съобщения на територията на България, стават българска собственост се създава предпоставка за развитие на комуникациите в страната. В отделен член е отбелязано, че Високата порта „припознава новото политическо положение на България”. Сключеният българо-турски протокол фактически унищожава членовете 1,9,10,12,13 и 21 на Берлинския договор: Чл. 1. Автономно и трибутарно княжество със сюзарен султан. България се конституира като самоуправляващо се и трибутарно княжество под суверенитета на негово величество султана. То ще има християнско правителство и народна войска /милиция/. Чл. 9. Данък за сюзереният двор. Размерът да бъде определен от подписалите страни. Сумата на годишния данък ще се определя въз основа средния доход на Княжеството. Част от османския държавен дълг да бъде платен от Княжеството. Тъй като България трябва да понесе една част от държавния дълг на империята, то при определянето на годишния данък ще се вземе предвид частта от дълга, която ще следва да се прехвърли върху Княжеството по една справедлива оценка. Чл.10. България. Поемане на задълженията към компанията на железниците Русчук-Варна. България замества императорското турско правителство в неговите задължения по отношение компанията на железниците Русчук-Варна от деня на размяната на ратификациите по този договор. Уреждането на предходните сметки се предоставя на споразумение между Високата порта, правителството на Княжеството и управлението на компанията. България. Поемане на задълженията по отношение на други железници на Европейска Турция в Княжеството. Княжество България поема също съответна част от задълженията, които има Високата порта както към Австро-Унгария, тъй и към дружеството за екплоатация на железниците в Европейска Турция, доколкото се отнася до завършването и свръзването, както и до експлоатацията на железниците, които се намират на нейна територия. Чл. 12. Права на мюсюлмани и на други, които не се местни лица, да притежават и държат недвижими имоти. Турските собственици или чужденци, които се преселят да живеят вън от Княжеството, могат да запазят недвижимите имоти в Княжеството, като ги дават под наем или ги възложат да бъдат управлявани от други лица. Чл. 13. Източна Румелия. Създаване на провинция под християнски генерал-губернатор. Образува се провинция Източна Румелия, която ще се намира на юг от Балкана и която ще остане под пряката политическа и военна власт на султана, при условие на административна автономия. Тя ще се ръководи от генерал-губернатор християнин. Чл. 21. Източна Румелия. Права и задължения на Турция по отношение на железниците. Извън споразумението остават договаряните от Андрей Ляпчев условия за защита на българите в империята и за утвърждаване на Екзархията, т.е за запазване на старото положение и организация на Екзархията в Цариград. Българо-турският протокол слага края на опасността от война между двете държави и на Балканската криза, предизвикана от обявяването на българската независимост и от анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. На същия ден е подписан българо-руският протокол, който урежда финансовите задължения на България, произтичащи от анулирането на васалния й статут спрямо Османската империя. Опирайки се на правата си от Берлинския договор, след обявяването на българската независимост на 22 септември 1908 г. империята предявява претенции за данъка, който България й дължи като трибутарно княжество за последните 30 години и изплащане на пропорционалния дял от османския държавен дълг. Великият везир Кямил паша настоява да получи и невнесения данък от Източна Румелия, която е османска провинция, въпреки Съединението й с Княжеството през 1885 г. Предявени са претенции и за компенсации за националираните от България железници. Френските и английските банки, които дължат основна част от османския и българския държавен дълг, се отпитват да използват дипломатическата криза, за да наложат на България пълен финансов контрол, но срещат съпротива от страна на правителството на Александър Малинов. Българското правителство се придържа към твърд курс на отстояване на независимостта, според който България трябва да откупи експлоатацията и собствеността на железниците, да не плаща обезщетение на Турция за румелийския данък и да принуди турското правителство на пряко споразумение. На 17 ноември министър Андрей Ляпчев връчва на великия везир декларация, в която България настоява турското правителство да гарантира, че ще уреди всички висящи въпроси с България и че ще признае суверенитета на страната. При приемане на тези две условия българското правителство ще заплати за румелийския данък сумата от 40 млн. лв. и за собствеността и експлоатациата на железниците – 42 млн. лв., като всички останали въпроси ще се уредят от съответните администрации. Настъпва нов застой в преговорите, в Цариград не бързат да се произнесат по българското предложение. На 9 декември българското правителство отправя циркулярна нота до Великите сили, в която е представено състоянието на българо-турските преговори. Изтъква се, че България не може да плати за данъка на Княжеството към Турция, защото Великите сили не са изпълнили решението на Берлинския конгрес да определят размера на данъка и той изобщо не е плащан. При това положение претенциите на Портата нямат законни основания. Правителството на Малинов изразява готовност да плати само за железниците и румелийския данък – 20 % от исканите 429 млн. лева. В отговор Париж и Лондон предлагат варианти за заеми, вариращи между 100 и 160 млн. лева. Предложенията са обвързани с увеличаване на държавните приходи, заложени при предишните български заеми и назначаване на френски пълномощен министър, който да ги управлява в София. Българското правителство ги отхвърля и показва готовност за война с Турция, като мобилизира 8-ма Тунджанска дивизия. До компромис се стига след намесата на руския външен министър Александър Изволски. На 17 януари руското правителство излиза с инициатива съгласувана с Франция и Англия. Русия поема изплащането на исканите от Турция 125 млн. лева, като приспадне тази сума от контрибуциите от Освободителната война /1877-1878 г./; България няма да плаща нищо на Турция, а на Русия ще издължи 82 млн., като сключи формален заем с руската държавна банка при изгодни условия: 4 % лихва и 40-50-годишен срок за погасяване. Приключването на балканската криза с посредничеството на Русия неизбежно ще засили позиците на силите от Антантата в този район. Това предизвиква недоволство от страна на Германия и Австро-Унгария. На 12 февруари, турският външен министър Рифат паша заминава за Петербург, където започват руско-турски преговори. На 3 март Изволски и Рифат паша подписват предварително споразумение, според което срещу признаване на българската независимост руското правителство опрощава на Портата 125 млн. военно обезщетение. От тази сума 40 млн. лева са за румелийския данък, постъпващ в Дет пюблик /в периода 1888 до 1908 г. Княжеството й изплаща 61 от 2 951 млн. лева/, 40 млн. – за стойността и правото на експлоатация на Източните железници, 2 млн. – за жп линията Белово-Вакарел, 43 млн. – за турските държавни имоти в бившите Княжество България и Източна Румелия. Останалите въпроси – за вакъфите, религиозните общини, за пощите и телеграфите, фаровете и санитарната администрация, трябва да се уредят в преки българо-турски преговори. България се отказва от турския дълг, свързан с изплащането на жп линията Русе-Варна. Българското правителство остава неудовлетворено от текста на спогодбата. На 14 март за руската столица потеглят министрите Паприков и Ив. Салабашев, а два дни по-късно Ляпчев отпътува за Цариград. Започват паралелни преговори на българската дипломация, които целят по-бързото решаване на въпроса. Ляпчев е натоварен и със задачата да получи гаранции, че Компанията на Източните Железници ще бъде справедливо компенсирана от Турция и няма да има претенции към България. Първоначално преговорите в Цариград се развиват успешно, но на 30 март в турската столица избухва бунт против младотурското управление. Новото правителство отказва да признае независимостта и отказва да задоволи исканията на компанията на железниците, което от своя страна също довежда до отказ на Австро-Унгария и Германия да признаят независимостта. Външният минитър на Австро-Унгария барон Алоис Ерентал предлага „компромисно предложение". То се състои в това Турция да признае независимостта, но в българо-турската спогодба да бъде включен член, който да гарантира обезщетението на експлоатационните права на Компанията едновременно от двете страни. На 5 април 1909 г. в преговорите между Ляпчев и турския външен министър активно се намесва делегатът на Дойче банк в Цариград К. Хелферих. С подписаният на 6-ти април българо-руски протокол България получава заем от 82 млн. лева за 75 години с лихва 4,75 % без никакви гаранции или контрол. Русия приема за основа 125-те млн., които изплаща пряко на Високата порта, приспадайки й ги от турския дълг по контрибуциите от войната 1877-78 г. На следващият ден 7-ми април руското правителство официално признава независимостта и призовава другите Велики сили да последват неговия пример, което и се случва на 17-ти април. С подписаните българо-турски и българо-руски протоколи и съпътстващото го признание на независимостта на България от страна на Великите сили българската дипломация успява да защити акта от 22 септември 1908г. Това постижение е в резултат на внимателно обмислена политика, след разумно водени преговори и умение на българската дипломация да се възползва от международната обстановка. България се превръща в суверенна държава със самостоятелна външна политика, издигнат е международният й авторитет. Страната се превръща в равноправна на другите държави. С указ от 21 май 1909 г. българските представителства в редица държави се преименуват в легации, а търговските агентства – в консулства. Изготвил: Мария Николова – уредник в Регионален исторически музей – гр. Сливен
Стефан Македонски - 135 години от рождението му
Видният български оперен певец / лирико-драматичен тенор/, театрал и организатор на оперното дело в страната Стефан Македонски е роден в Сливен на 6 април 1885 г. / 25 март 1885 г./ Неговият баща – Спиридон е от гр. Дебър. За Стефан той е строг, но справедлив и благороден човек. Учил иконопис в Цариград, след задомяването си в Сливен, Спиридон Македонски зографисва църкви в Котел, Ичера и Медвен. Доловил влечението на сина си към изкуството, той застава до него и го насърчава. Майката - Константина произхожда от известния сливенски род Гаджалови. Природно интелигентна, с любов към музиката, тя също изиграва своята роля за възпитанието на сина си. През 1898 г. семейството се преселва в София. Стефан тогава е на 13 години и го влече „театрото” и особено силно – пеенето. Хорист е в църковния хор, както и в ученическия хор на Втора софийска прогимназия. Проявява се като добър певец и актьор. Участва в забави и представления. За соловите си изпълнения получава похвали и насърчения. През 1902 г.Стефан Македонски се явява на конкурс, спечелва стипендия и се записва във Военно-техническото училище в гр. Тула, Русия. Това става под влияние на неговата майка. Но след двегодишно обучение, той напуска това училище. Преодолявайки големи трудности, той се явява на конкурс в Московската консерватория и успява да заеме едно от осемте вакантни места. Заработва усърдно над гласа си и общото си музикално образование под ръководството на бележити преподаватели на оперното изкуство. През 1906 г. Македонски постъпва като стажант в театър „ Ермитаж”. Тук се запознава със световно известния оперен артист Ф. Шаляпин. Като студент третокурсник държи изпит за редовен артист в оперния театър на „ С. И. Зимина”. През 1908- 1909 г. името на Македонски се среща редовно по афишите и програмите на този театър. В Москва Македонски се изявява като концертен певец. Там той се запознава с известния театрален деец Стефан Киров. Двамата вземат участие в Първата руска революция, 1905 г. Завършил образованието си в Русия, Стефан Македонски се завръща в София през 1910 г., отказвайки съблазнително предложение да остане да работи в Москва. Постъпва на работа в Българската оперна дружба, изпълнен с желание да вложи енергията си и знанията си в изграждането на родното оперно изкуство. Първата му роля на българска сцена е тази на Камен в операта „ Камен и Цена”. Премиерното представление, което се състои на 5 януари 1911г. преминава с голям успех. Оперната дружба гостува в много градове на страната. В Сливен концертната й програма включва изпълнения на Стефан Македонски, челиста проф. Цибулка и др. По спомени на музиканта Мишо Тодоров, с този концерт артистите спечелват „ завидна известност”. Сливенци „нескрито се радват” и „ бурно аплодират” своя даровит съгражданин и неговите колеги. През 1911 г. воден от желанието да повиши квалификацията си, Македонски заминава за Париж. По време на Балканската и Междусъюзническата война, той постъпва в редовете на българската армия като доброволец. Зачислява се към Македонското опълчение, Лозенградската дружина, Първа рота. Изнася концерти на войниците на самата бойна линия. След намесата на България в Първата световна война /окт. 1915 г./, Македонски се отдава на организирането на благотворителни концерти в полза на войсковите части, бедни войнишки семейства и пострадали от войната. През 1916 и 1917 г. Македонски е командирован в Германия. Интересува се от административното устройство на германските театри. Участва в четиримесечен курс на проф. Марини- италиански певец и педагог. Участва в оперите „ Травиата”,”Аида”, „ Кармен”. Германската музикална критика посреща с възторг изкуството на най- добрия български тенор. Македонски получава предложения за участие в други опери и концерти, но се завръща в България , за да работи в полза на незакрепналото оперно изкуство. На този стремеж е подчинена и неговата музикално-педагогическа дейност. Той е търсен еднакво от студенти и вече редовни оперни певци.На младите си колеги той вдъхва вяра и кураж в собствените творчески възможности и същевременно изисква от тях трудолюбие, постоянство и упоритост, за да се усъвършенстват като творци. Македонски работи в областта на оперетата. Създава добри в музикално и сценично отношение образи в „Царицата на чардаша”, „ Розата на Стамбул”, „ Веселата вдовица” и др. През 1948 г. , като директор на Държавната оперета насочва усилията си към изграждане на нов по форма и съдържание оперетен театър, наречен по негово предложение Държавен музикален театър. От 1948 до 1952 г. е негов директор. Директори и художествен ръководител е на градската опера във Варна/1930 г./, един от основателите е на Подвижната народна опера/ 1934 г./ и неин режисьор, както и на оперите в София, Пловдив, Стара Загора. Израз на преклонение пред таланта и делото на Македонски са организираните бенефиси и юбилейни чествания : през 1922 г. – първи бенефис, 1924 г. – втори, 1927 г.- юбилейно честване -20 годишна артистична дейност, 1936 г. – 30 години от първото му излизане на сцената, 1945 г. – 45 години певческа, сценична и обществена дейност. За заслуги е удостоен с високи отличия : Сребърен медал за наука ,изкуство и култура – 1928 г. „Народен артист” -1947 г., лауреат на Димитровска награда – първа степен / 1950 г./. От 1952 г. Държавния музикален театър носи неговото име. Стефан Македонски умира на 31 май 1952 г. , оставил у съвременниците си спомена за една „ високо интелигентна човешка личност, изключително талантлив певец и актьор” Снимка източник: operasofia.bg
Христо Топракчиев – един от основателите на българското въздухоплаване
19 октомври 1912 год. Разгарът на Балканската война. Поручик Христо Топракчиев, един от тримата български летци, поставили началото на военната авиация у нас е на своя пост във военното летище край Свиленград. В ранните следобедни часове на студения октомврийски ден му предстои да лети над Одрин с бойна задача. Изпълнявал два пъти преди това бойни полети, той вече има необходимия опит. В 15 часа следобед самолетът му се насочва към противниковите позиции. При този полет освен позиви, той взема и кошче с бомби „Гелгер“, което прикрепя към самолета. След около 50 минутен полет, изпълнил задачата, се появява на хоризонта откъм Одрин. Минути преди да се приземи самолетът рязко се накланя, насочва се към земята и се разбива на 300 метра западно от летището. Присъствуващите се втурват към мястото на катастрофата, но не са в състояние да помогнат на горящия летец. Остават само безпомощни наблюдатели на героичната му гибел. Свидетели на катастрофата са и двама сливенци – Никола Недялков Дачев, мобилизиран като телефонист и Продан Таракчиев- летец. По спомен на Никола Дачев злополуката е станала при излитането на самолета, който достигнал височина 100-200 метра и след това се разбил. Продан Таракчиев пръв достига до мястото на катастрофата, но е било невъзможно да се помогне на горящия Топракчиев. „Невъзможно беше да се гаси бензин и масло с вода“ – пише по-късно в спомените си Продан Таракчиев. Той успява да вземе часовника му, който все още работел. Житейският път на поручик Топракчиев е кратък. Роден е на 16 декември 1885 г. в Бургас, но коренът му е от Сливен. Бащата, Андрей Топракчиев, роден в Сливен е чиновник в митницата. Майката е домакиня. В семейството израстват пет деца. Христо има един брат Добри и три сестри – Невена, Радка и Веска. Христо Топракчиев завършва прогимназия в Сливен и през септември 1900 г. постъпва като кадет във Военното училище. За социалистически идеи е изключен и изпратен да завърши задължителната си военна служба в 7 пехотен Преславски полк в Шумен. През 1907 г. бащата на Топракчиев, подпомогнат от зет си полковник Георги Тебев, издействува завръщането на сина си във Военното училище, което той завършва на 2 август 1908 г. и получава званието „подпоручик“. Установява се на служба с Първа пионерна дружина в София. Проявява интерес към самолетното дело след проведените на 15 ноември 1910 г. показни полети на руския пилот Борис Маслинков. Явява се на конкурсен изпит за набиране на военни летци на 17 януари 1912 г. От кандидатствувалите 21 офицери – 12 издържат изпита. На конкурса по успех Христо Топракчиев е четвърти и попада в първата тройка офицери, определени да учат във Франция. Групата трябва да се яви в пилотската школа при училището на френския летец Луи Блерио в Етан до Париж, закъдето заминава на 9 април 1912 г. На 14 юли 1912 г. тримата българи от първата група поручиците Симеон Петров, Никифор Богданов и Христо Топракчиев се явяват на изпит пред комисия от Парижкия аероклуб. Цялата българска група се представя достойно и завършва успешно обучението си. Всички получават документ за правоспособност. Френският авиатор Блерио прелетява Ламанша със своя самолет на 25 юни 1909 г. След този полет последват усъвършенствувания на конструкцията на аеропланите. Аеропланното дело като спомагателно бойно средство се регистрира през 1910 г. Тогава в София идва пилотът-авиатор Борис Маслинков с биплана си „Фарман“. Сполучливите му летения заинтересоват всички среди, особено военните. През 1911 г. започва агитация за създаване на частна аеропланна служба в България. В София се организира аеропланен клуб, а в Пловдив се основава акционерно дружество „Аероплан“. То урежда аеродрум в града, но не се намира нито един желаещ да лети и скоро дружеството е ликвидирано. В края на 1911 г. се слага началото на авиацията у нас със закупуването на няколко аероплана: от Франция – един моноплан „Блерио“, един биплан „Воазер“ и един биплан „Сомер“. От Германия – един биплан „Райт“ и от Англия един моноплан „Бристол“. През август тримата летци се завръщат в България и поставят началото на военната авиация. Към техническия парк на Железопътната дружина се оформя едно аеропланно отделение, което по-късно, заедно с балонната рота образува въздухоплавателния парк към Железопътната дружина. За първи командир на това отделение е назначен Христо Топракчиев. Между 5 и 10 септември 1912 г. се провеждат Шуменските крепостни маневри. В тях участвува под командуването на поручик Топракчиев и аеропланното отделение с единствения си самолет. В хода на маневрите Топракчиев дава идеята самолетът да се използува не само за разузнаване, но и за бомбардиране на противникови обекти. Той прави предложение и за изработване на аеропланна бомба, образец „Христо Топракчиев“. На 5 октомври 1912 г. България обявява война на Турция. Поручик Топракчиев иска разрешение от началника на въздухоплавателния парк за преместване на летището в района на Свиленград, по-близо до фронтовата линия. В местността „Малка поляна“ край града под негово ръководство започва усилена подготовка на летището и наличните самолети за изпълнение на бойните задачи. В първите дни на войната, започват да пристигат поръчаните от чужбина самолети, броят на които до края на военните действия достига 27. Завръщат се и всички офицери, изпратени на обучение в чужбина и на летището „Малка поляна“ се събират 13 летци. Започва усилена работа по сглобяването, подготовката и изработването на самолетите. За командир на аеропланното отделение е назначен завърналия се от Германия подпоручик Радул Милков. На 16 октомври 1912 г. Радул Милков и Продан Таракчиев със самолет „Албатрос“ се издигат и прелитат на 500 метра височина над Одрин с разузнавателна цел. Това е първият боен полет и ражденна дата на българската военна авиация. Чуждите наблюдатели и кореспонденти бързат да съобщят на целия свят за новия български подвиг – използуването на самолета като бойно средство. В България пристигат 120 военни наблюдатели и кореспонденти от Франция, Англия, Русия, Италия, Швейцария, Румъния и др. На 16 октомври и поручик Топракчиев очаква разрешение да лети и внимателно следи подготовката на своя самолет „Блерио“. Извършва краткотраен полет над Одрин. На 17 октомври поручик Топракчиев отново лети над Одрин с руския пилот Тимофей Евтимов със самолет „Блерио“. Те разузнават позициите на противника и хвърля позиви. При този полет Топракчиев хвърля и една бомба „Одринка“. Първоначално турците са обхванати от паника, но скоро откриват стрелба по самолета. При завръщането на летището се оказва, че крилата на самолета са пронизани на 11 места. По една щастлива случайност не е засегнат пилота. Този полет е описан от френския кореспондент Ришар във в. „Матен“, който разнася славата на Топракчиев по света. Той пише за Топракчиев: „Красив, храбър офицер, смел до безразсъдство, до лудост. Той беше военен разузнавач и авиатор“. Идва и злополучния 19 октомври, денят в който загива 27 годишния поручик, в момент в който прилага своя опит и майсторство като пилот. Неговото име остава в историята като първата жертва на световната военна авиация. Бойният другар на Христо Топракчиев Радул Милков пише: „Тогава летяхме на неусъвършенствувани и несигурни апарати, които бяха като летящи ковчези, защото никой не можеше да каже, че като излети, ще се върне жив и здрав на земята.“ С военни почести Христо Топракчиев е погребан в Свиленград. Посмъртно е награден с военния орден за храброст IV степен. Снимка източник: opoznai.bg
За Стария централен сливенски затвор /1903 – 1962 г./
Внушителната триетажна сграда на сегашния Стар затвор, както е печално известна тя в Сливен, е всъщност единственият оцелял, от индустриалния комплекс, централен корпус на Фабриката на Добри Желязков - Фабрикаджията. Този паметник на културата от национално значение, заедно с другите сгради от комплекса са построени в периода 1836 – 1843 г. с финансовата подкрепа на Османската империя, състояща се от два милиона златни гроша. Запазени са имената на майсторите - строители – българите Денчоолу, х. Стойчо и главният майстор - Тодор Карахристов. Много местни жители също участват в строежа, плащайки по този начин своя данък т.нар. „ангария“, тоест работят и доставят строителни материали безплатно и насила. В двора на комплекса дори е изградена и малка култова сграда - джамията „Хаврика Джами“. След Освобождението тази централна част, както и останалите сгради от индустриалния комплекс, действат като текстилна фабрика до към началото на ХХ в. В този период комплексът е бил държавна собственост, отдаван под наем на акционерни дружества – „Напредък“ 1880 – 1892 г. и „България“ 1892 – 1902 г., занимаващи се с производство на платове. В началото на ХХ в. сградата като фабрика се оказва нерентабилна и част от машините са продадени, а други са предадени на Текстилното училище. Качествено нов етап в живота на сградата започва в периода 1902 – 1904 г., когато централния корпус е преустроен да служи първоначално за криминален затвор. Днес дебелите стени на централния корпус са останали само от целия индустриален комплекс – това е една архитектурна сграда, символ на българската предприемчивост през Българското Възраждане в Сливен. Най-вероятно през 1902 - 1904 г., окончателно новият комплекс от сгради в северния край на града придобива сегашния ни познат вид – на каменна крепост. Каменната стена, караулното и южните ниски помещения вероятно също са постройки от този период. Триетажната масивна постройка /дълга 100 метра и висока 16 м./ губи своята кула и вътрешното разположение е променено напълно. Затворът е с дебелина на зидовете 1,2 м.. Състои се от шест крила - по две на всеки етаж – северни и южни. Каменната стена е висока 4 - 5 м и широка 1,5 м. Първото, северно крило е известно като „Гюмюрджинско“, понеже през 1919 г. в него са въдворени затворници от Гюмюрджина /днес град в Северна Гърция/. Във всяко крило има единични и общи килии /около 9 - 10 единични и 4 - 5 общи/. В близост до сградата, от северната й страна, е била разположена бетонната площадка, върху която се е монтирала дървената част на бесилката, където има изпълнени и смъртни присъди, днес тя отдавна не съществува. Освен килии в затвора има и карцер. Той се състои от самостоятелни малки помещения - килии, без тоалетни, с подове от пръст. Първите две единични килии са лишени от всякаква светлина, с изключение на по един отвор, врязан в дървените врати на килиите. Днес, в карцера, има съхранени четири броя килии – две единични и две общи. Дървените им врати също са съхранени и по тях има следи от надписи, надраскани с остър предмет /най-вероятно от 60-те години на ХХ в./. Такива има запазени и по стените на първата единична килия. Тогавашният капацитет на затвора е бил около 600 човека, макар че при нужда е могъл да побере и повече. В периода 1904 – 1918 г. всички затворници са криминално проявени мъже. През 1918 г., в следствие на разразилите се женски бунтове в България и съответно в Сливен, за пръв път се появяват данни и за политически затворнички жени. В сградата на затвора са настанени вече и жени. Така той става смесен – за мъже и за жени, и за криминални и политически затворници. Първоначално жените са затворени в разположените западно от централната сграда ниски помещения. По време на престоят им в затвора между отделните групи затворници не се позволява никакъв контакт, дори когато имат възможност да се разхождат на двора. Маршрутите са стриктно определени и се спазват, а общуването между криминални и политически затворници е строго забранено. След Септемврийското въстание от 1923 г. в затвора, на втория етаж, са настанени и политически затворници – мъже. От спомени на лежали в затвора знаем, че там в южния коридор, се е намирала килията на осъдените на доживотен затвор, а до нея – килията на осъдените на смърт. Прозорците и на двете килии са гледали към намиращата се наблизо дървена част от бесилката. От същите спомени, разбираме, че постепенно сградата на Стария затвор започва да приютява всички затворници. Жените са преместени в централната сграда, част от тях на третия етаж, а друга част в северното крило на първия етаж. На 8 септември 1944 г. последните политически затворници са освободени след протести на местни жители. Съществуват данни, че след 1944 г. затворът продължава да се използва, до към 1962 г. След 1962 г. в покрайнините на град Сливен е построен нов Женски затвор и старата сграда престава да изпълнява функциите си. От 60-те години на ХХ в. до началото на XXI в. в нея се помещават различни институции. През 1964 г. в сградата е открита Постоянна изложба за развитието на текстилното производство, а през следващата 1965 г. е открита и експозиция отразяваща живота на политически затворници от 1918 до 1944 г. В периода 1974 – 1989 г. във връзка с решение № 625 на Секретариата на БКП от 06.06.1974 г. за превръщането на сградата в Музей за живота на политическите затворници, музейните специалисти от Историческия музей в Сливен извършват дългогодишна събирателска, издирвателска и проучвателска дейност и работят целенасочено за превръщане на това решение в реалност. Промените през 1989 г. обаче слагат край на този замисъл. През 90-те години на ХХ в. и първото десетилетие на XXI в. сградата е претърпява няколко ремонта, които в крайна сметка създават сегашния й вътрешен вид. Единствено на някои места на третия етаж и сутерена все още личат следи от отминалите затворнически времена. Днес тази внушителна постройка отново е част от музейната мрежа на град Сливен, обект т.нар. Първа държавна текстилна фабрика на Балканите. В нея се помещават научния архив на РИМ - Сливен, реставрационно ателие, множество фондохранилища и зали за експозиции. В момента в сградата са експонирани няколко временни изложби и това е само началото. РИМ “Д-р Симеон Табаков“- Сливен има големи идеи и надежди за вдъхване на нов живот на този превъзходен архитектурен бастион на българщината. Интересен факт: Стария затвор не е разполагал със собствен лекар, неговите длъжности са се изпълнявали от зъболекар, чийто кабинет се е намирал на същото място, където сега е поместена времена фото изложба посветена на Стария Сливен -„Моят град в годините изминали“. Един интересен факт: Днешните ученически и студентски „пищови“ имат дълга история. Подобни документчета едно време са били част от „инструментариума“ на политическите затворници, лежащи в Стария затвор. Достъпът до политически и пропагандни материали в Централния сливенски затвор е бил осигуряван с помощта на съвсем мънички документчета, изготвени на ръка върху листчета от тетрадки, с помощта на мастило и моливи. Затворниците са намирали хитроумни начини да ги крият – в орехи, обувки и дори във фугите на стените. Днес подобни „пищови“ се съхраняват в основния фонд на отдел „Нова история“.
134 години от смъртта на Добри Чинтулов
На днешния ден 27 март 2020 г. се навършват 134 години от смъртта на българския поет, композитор и педагог Добри Чинтулов. Добри Петров Чинтулов е роден през септември 1822 г. в Сливен. Сведенията за родителите на поета са много оскъдни. Бащата на Чинтулов, Петър Миндов Чинтула, е бил неучен, имал бара вън от града, занимавал се с кебеджилък /изработване на кебе – дебел вълнен плат за постилане или завиване/ и е обработвал своето лозе. Майка му, Стояна, покрай домашната работа е тъкала дрехи на мъжа си и на четирите си деца, второ по ред от които е Добри Чинтулов. Първите си шестнадесет години Чинтулов прекарва в родния си град. Още невръстен той преживява неспокойните дни на Руско-турската война /1828-1829 г./. След избухването на войната се засилва тормозът над българското население, което е подложено на грабежи и убийства. Турските войски нощували в града из домовете на българските семейства, в които жените и децата били пренудени да търпят грубостта и безчинствата от страна на войниците. На 11 август 1829 г. руските войски превземат Сливен. Те са посрещнати с неописуем ентусиазъм. Превземането е последвано от продължителни масови кланета над мюсюлманското население и оскверняване на джамии, в които участват както български и руски войници, така и част от местните жители. След подписването на Одринския мир на 14 септември 1829 г. сливенци преживяват горчиво разочарование. Руснаците разформироват и обезоръжават българските доброволци в своята армия, които са обвинявани в неподчинение, кражби и дезертьорство. Над беззащитното българско население отново грози опасността от турски зверства. Това принуждава близо 140 хиляди българи от Варненско, Сливенско, Ямболско, Старозагорско и други райони да се изселят във Влахия, Молдова и Бесарабия. Между българите в региона, които искат да се изселят и тези, които предпочитат да останат, възниква конфликт, стига се и до тежки саморазправи. Семейството на Петър Чинтула е сред семействата, които остават в Сливен. След 1830 г. Добри Чинтулов започва да учи в местното гръцко училище, където продължава до 1836 г. Десет години по-рано през 1826 г. д-р Иван Селимински открива светско училище в двора на църквата „Св. Никола” в Клуцохор. В него той преподава математика, физика, география и история. Чинтулов е бил още невръстен, а и Селимински учителства само две години, затова и не можал да се учи при него. Просветното дело на Селимински е прекъснато от обявената Руско-турска война – 1828-1829 г. Училището на д-р Селимински поставя образованието и възпитанието на българската младеж на по-широки и модерни начала, докато в гръцките училища учителите са полуграмотни и им липсват методи на преподаване. След като преминава долния курс на своето учение, където получава предимно религиозно образование, Добри Чинтулов продължава учението си при Георги Цукала – който е ревностен радетел на гърцизма и гонител на българщината /през 1840 г. е изпъден от сливенските граждани/. Жестоката дисциплина и безплодността на наученото отвращават Добри Чинтулов от гърцизма и той търси българския учител Димитър Кешиша, при когото да се учи на български език и на черковен ред. Става и певец при новоселската черква. Когато Добри Чинтулов навършва 14 години и завършва учението си при Д. Кешиша, баща му няма средства да го прати на учение другаде, затова го прибира при себе си, да му помага когато отива на барата или да копае лозя. Любознателността и жаждата за образование пораждат мисълта да напусне родния град и да отиде в чужбина. По това време започват да се завръщат избягалите след подписването на Одринския мир сливенски семейства. Те са образовани, облечени в черни дрехи. Увлекателните разкази на неговите съграждани за свободния и охолен живот в чужбина /Влашко и Русия/ разпалват неговото въображение, усилват картината на грозната робска действителност и през ума му се прокарва мисълта, че само там ще намери щастието. През 1838 г. Чинтулов само с 5 гроша в джоба тръгва пеш за Търново. Спира се най-напред в будното балканско градче Елена. От там още същата година заминава за Търново. Докато учи и слугува в една чорбаджийска къща. Успява да задели някоя пара и към края на 1838 г. заминава за Букурещ, където учи гръцки при учителите братя Христиди. По народност са българи, но са се гърчеели. По това време на път за Одеса през Букурещ минава Захари Княжески, изпратен от търновското училищно настоятелство да се учи в Русия. Княжески се среща с Чинтулов, съобщава му, че руското правителство е отпуснало стипендии за бедни българи, и го съветва да отиде в Русия. Чинтулов се отправя за Одеса. На път за Одеса той спира в Браила при своя богат съгражданин Димитър Диамандиев. С негова помощ и препоръка през 1839 г. Чинтулов пристига в Одеса. Чинтулов успява да получи стипендия и за три години завършва в Одеса околийското училище, което тогава се състояло от четири класа, по две години всеки клас. Същата година по молба на руския генерал-губернатор Михаил Воронцов и на българския общественик Никола Тошков е издействано от императора позволение да се възпитават в Одеската семинария четири българчета на държавни разноски. Добри Чинтулов е избран и веднага постъпва в Херсонската духовна семинария, където учи шест години. По време на своето учение в Одеса Чинтулов често посещава къщата на Никола Тошков, където има възможността да се запознае с много видни личности, сред които Васил Априлов, Иван Богоров, Ив. Момчилов, Ботьо Петков, Найден Геров, Елена Мутева и др. През май 1850 г. се връща в Сливен и учителства до 1858 г. Взема участие в борбата за църковна независимост и новобългарска просвета. Основава читалище в родния си град. Пише и разпространява патриотично-революционни стихове. Някои от тях добиват голяма популярност, което предизвиква ненависта у туркофилски и гръкомански среди, които извършват покушение над него. Всичко това принуждава Чинтулов да напусне родния си град и да отиде в Ямбол, където учителства като главен учител до 1861 г. и създава трикласно училище. С писмо от 18 март 1861 г. Сливенската община го моли да стане главен учител. Въпреки че в Ямбол му предлагат по-голяма заплата Чинтулов предпочита родния си град. Той приема поканата и за една година е главен учител в Клуцохорското училище. А съгласно сключения договор от 22.VIII.1862 г. Чинтулов поема управлението на всички сливенски училища. Учителства непрекъснато до 1871 г., когато е избран за делегат от Сливенската епархия на първия български църковно-народен събор в Цариград при изработването на екзархийски устав. След завръщането се от Цариград, Чинтулов учителства още около 3 години, след което сам напуска поради влошаване на зрението. Макар полусляп и болен, той е един от хората, които посрещат руските войски при идването им в Сливен на 17 януари 1878 г., където произнася пламенна реч : "...Наконец господ бог услышал молитвы рабов своих; надежди и ожидания болгарского народа осуществляются! Нет уже неслыханных и раздирающих сърце свирепства, нет ужаснейших угнетений, видим пред собою христолюбивое и победоносное воинство наших еднокровных братьев россиян... Грядите, грядите убо давножданные дорогие гости, приступите смелою стопою к нашему городу; его население, изнуренное тяжкими страданиями, със слезами на глазах ждет вас с распростертыми обятиями. Утешите его своим присутствсем. Вылечите его свежие и димящися еще раны целителным бальзамом разумной свободы и правосудия..." Здравето му се влошава драстично след загубата на жена му Анастасия и единствения му син Петър. До края на живота си получава пенсия. На 27 март 1886 г. Добри Чинтулов умира сам и сляп. До нас достига много малко от поетичното наследство на Добри Чинтулов – доказано е авторството му на около 20 стихотворения. Приживе е публикувал само три свои стихотворения – в „Цариградски вестник” през 1849 г.: „Стара майка се прощава със сина си”, „Китка от Балкана”, „Изпроводяк на едного българина из Одеса”. Останалите достигат до нас чрез ръкописни текстове, направени от други хора, а оригиналите не могат да се възстановят, тъй като Чинтулов на два пъти е бил принуден да изгаря ръкописите си. Сам пиши мелодиите към стихотворенията си и ги разпространява тайно. Чинтулов е автор и на учебници по реторика, литература, руски език, френски език, математика и нотно пеене, които никога не са обнародвани и също широко се разпространяват сред съвременниците му, но само във вид на преписи от учители и ученици.
Падането на Одрин
Началото на войната, останала в историята с името Балканска, се поставя на 5-ти октомври 1912г. с Манифеста на цар Фердинанд към българския народ. Целта и откриваме в текста на манифеста : ….отвъд Рила и Родопите нашите братя по кръв и по вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот”. Участието на България в Първата балканска война е поредица от изпитания. За тази война нацията се подготвя 35 години, за нея се отделят близо 40 процента от националния доход на страната. Въоръжена с най –модерното оръжие за началото на 20 век, вдъхновена от справедливата цел за обединение на всички българи, нацията показва невиждан масов героизъм. Както заключава академик Георги Марков „ от опълченеца, бутащ волската кола по разкаляните пътища до генерала, будуващ над огромната отговорност за живота на хиляди войници се утвърждава свободната нация.” За да достигне до Одрин българската армия преминава дълъг и кървав път през Каспа, Гечкенли, Селиолу Ескиполос, Петра и Еликлер. За малко повече от две седмици от началото на войната тя превзема Лозенград и Люлебургас . Одринската крепост се нарича стратегически ключ към портите на Цариград. Българските войски стигат до столицата на Османската империя, заобикаляйки Одрин , но идва времето, когато те трябва да го превземат. Обсадата и превземането на Одринската крепост се ръководи от командващия Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов. Генерал – майор Георги Вазов командва Източния сектор, където се извършва настъплението, довело до превземането на града. Тракийският град Одрин е укрепен под ръководството на германски инженери в навечерието на Балканската война. Отбранителната линия включва три укрепени позиции. Те имат 24 каменни форта, батареи, окопи, ходове за съобщения,телени мрежи вълчи ями , фугаси. Гарнизонът на крепостта е в състав 65 000 турски бойци, 524 оръдия , 20 тежки картечници. Срещу тях българското командване противопоставя 120 000 български и 40 000 сръбски войници и офицери.Те имат 1300 оръдия, като от тях 100 са сръбски. Планът на българското командване предвижда настъплението да започне нощем с разсичащ главен удар между фортовете Айвазбаба и Айджиолу в Източния сектор на турската отбрана. На 11 март в 13,30 часа стотици български оръдия откриват огън в направлението на главния удар, прилагайки за пръв път тактиката „ огневи валяк „ .Българските снаряди преорават площите на предната турска позиция, унищожавайки окопи, фортове, телени заграждения. В 19 часа на 11 март артилерийския огън е прекратен и българската войска тръгва в атака. В 4 часа сутринта атакуващи части нахлуват в предната турска позиция и я овладяват до сутринта. Опитът на турските части да получат помощ е спрян от преградния огън на българската артилерия. На 12 март началникът на Източния сектор генерал-майор Георги Вазов обявява по войските : „ Трябва да се помни ,че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад безславие и смърт”. По обед, на 12 март нашата артилерия открива огън по главната турска позиция. След полунощ първи тръгват в атака 10-ти родопски и 23 Шипченски полк, атакуващи съответно фортовете „ Айджиолу” и „ Айвазбаба. Родопчани превземат своя форт в 1 часа и 50 минути на 13 март, а шипченския полк – 4 часа 30 минути. Фортовата линия е разкъсана и на друго място – втора бригада на Трета балканска дивизия превзема фортовете Йълдъз табия, Топиолу и Кавказ, стоящи пред фронта и. Избухва паника сред турските войници и те побягват към града,, преследвани от българските военни части. Когато славната втора бригада на 3-та Балканска дивизия навлиза в покрайнините на Одрин, нейните челни части са посрещнати от парламентьори на Шукри паша с молба за предаване на гарнизона. Полковник Рибаров заповядва спиране на огъня и веднага уведомява генерал Вазов. В 10 часа българските войски с развети знамена и под звуците на бойни маршове влизат в Одрин , радостно поздравявани от населението. Хилядата конници препускат по брега на р. Марица и първи влизат във форта Хадерлъка, където се помещава щабът на крепостната отбрана и командирът на гвардейският конен полк полковник Генко Мархолев обявява Шукри паша за пленен. Смазаният от поражението комендант на крепостта се опитва да възрази, че е готов да предаде крепостта с условия, но непреклонният гвардейски офицер го пресича нетърпеливо с думите „ Одрин е вече превзет с пристъп. За никакви условия не може да се говори.” По-късно, Шукри паша, предавайки сабята си на Цар Фердинанд ,казва „ Убедих се Ваше Величество, че за българския войник непревземаема крепост няма.” Над четирите минарета на „ Султан Селим” се веят български трицвети, част от тях поставени от кандидат-подофицера от 29 пехоте Ямболски полк кандидат-подофицер Михо Георгиев. Победният вик Ура се разнася по бреговете на трите морета , където щом престават да чуват гърма на топовете го подемат по-нататък. Дълги пленнически колони се заизнизват от превзетата крепост : 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници, предавайки 16 знамена, 600 оръдия и значително количество боеприпаси. Съпоставени с тези внушителни числа, дадените жертви, макар и много скъпи са оправдани : 1298 убити, 6655 ранени българи, 274 убити и 1173 ранени сърби. Падането на Одрин се посреща от българското правителство и целия български народ с всеобщо ликуване , защото с тази внушителна победа идва мирът. 13 март 1913г. се оказва нещастно число за Османската империя и щастливо за България , която с тази величава победа изкачва върхът на бойната си слава. Как родният ни град Сливен и нашите съграждани отбелязват най-бляскавата военна победа , победа с огромен отзвук в цял свят , за която своя принос дават и наши съграждани проличава в Обявлението на Сливенския околийски началник от 14 март 1913г. То гласи: Обявявам на населението , че вчера в 2 часа подир обяд биде превзет град Одрин от българските победоносни войски . По този случай днес в 10 часа преди пладне в църквата „ Свети Димитър” в града ще се отслужи панихида за падналите в сраженията и молебен за бляскавата победа. Препоръчва се на гражданите да украсят със знамена къщите си и да присъстват на панихидата и молебена”. Новината за превземането на Одринската крепост се разнася надлъж и на шир по целия свят. Днес, 107 години след Одринската епопея отеква ехото от величавата битка, за да напомня на днешното и бъдещото поколение за бойната слава и българския боен дух, проявен от нашите войници в далечната 1913г.